От както се помня в ежедневието се сблъсквам с идеята за истинска любов, онази чиста, безкористна и взаимна любов между двама партньори. В приказките за вълшебния свят на принцове и принцеси, в прозата и киното. Но кога една връзка се основава на истинска любов и кога тя е незряла младежка авантюра, какво отличава временното влюбване от онази любов, която ръжда не хваща, как двете се трансформират, как онази авантюра преминава в зряла обич?
Истинска любов или замъглено влюбване.
“Истинската любов е единственият смислен и задоволителен отговор на проблема на човешкото съществуване” – Ерик Фром. Според него повечето хора гледат на любовта от позицията на това да бъдат обичани, а не толкова от позицията да са добри в даването на обич, съответно пред тях стои въпросът как да намерят начин да стане първото, а не дали те владеят умението да обичат истински, което той свързва със зрялата любов. Когато човек има за цел да привлече друг, който да го обича, той предприема действия в посока именно привличане: това са неща, като склонността да сме учтиви, да водим интересен разговор, да сме услужливи, отстъпчиви и скромни (или пък онзи по-изразен за мъжете стремеж да са силни, богати или успешни, а жените привлекателни или популярни). И в това няма нищо лошо, ние всички имаме нужда от любов и подкрепа, но за да сме готови да приемем/получим тази любов истински, трябва да сме способни и да я даваме, защото любовта е реципрочна и движението при партньорите е двупосочно. Обаче да умееш да обичаш е цел, която има различен път от това да умееш да привличаш, а поемайки по този път, първо стигаме до осъзнаването, че да обичаш е изкуство и като всяко едно изкуство изисква много търпение, опити, това е доживотен път изпълнен с предизвикателства, усилия и грижа.
И всъщност най-важната опитност в изграждането на това умение е да обичаш себе си истински, да умееш да си я дадеш тази обич, да намалиш максимално жестокостта към себе си и неглижирането (а когато е несъзнато – да си дадеш сметка за това), да си благодариш за моментите, в които си се справил, да подходиш с емпатия към неуспехите си или емоциите на тъга и ситуациите на болка, да оцениш нещата, които одобряваш и качествата, които притежаваш. Това да проявяваме себелюбов е трудно, защото не виждаме бърз резултат в отношенията с другите, но дългосрочно има изключително важен фактор, защото как ни третират се влияе изключително много от това как ние третираме себе си – ако се поставяме на заден план, интуитивно и другите ще ни приемат така – като маловажни, при това възприемането по този начин не е нарочно.
Инфантилната и незряла любов следва принципа “Обичам те, защото ти ме обичаш”. Или “Обичам те, само защото се нуждая от теб”. Докато зрялата любов следва принципа “Аз съм обичан, защото обичам” или иначе казано “Нуждая се от теб, защото те обичам” (Е. Фром, Изкуството да обичаш). В първият случай, незрялата любов се основава на нездравословната зависимост, при която партньорът обича, само защото получава, например подкрепа (емоционална, психологическа или дори финансова), валидация, чувство за важност и специалност. До момента, в който това съществува, той обича другия, но ако тази обич е незряла и нещата, които получава изчезнат, тогава и обичта към другия също спира, съответно се започва търсене на задоволяване на тези нужди другаде или пък просто водене на студен и съквартирантски живот. Истинската любов обаче не се основава само на получаване, тя е базирана и на любопитство към другия, зачитане на неговата уникалност, даже радост към тази уникалност и различие, “Ти си като никой друг на този свят и поради твойта уникалност и моето разбиране за нея, в комбинация с моята уникалност и новите неща, които излизат от интеракцията между нас, аз те обичам. Никога няма да срещна някой като теб и аз оценявам и ще зачитам тази уникалност, колкото мога и колкото се може по-често, докато съм жив. Обичам те. И да те обичам по този начин е нещо радостно за мен, тази възможност е като призвание.”
Когато разглеждаме аспектите на нуждите от получаване на любов и аспектите на това да даваш любов, важно е да отбележим, че човек не може да обича, ако е необичан. Нуждата от близост и любов е изначална и неотменима. Не споделям идеологията за пълна самодостатъчност или пък пълна независимост, ние съществуваме в социален контекст, а не във вакуум. Човек може да е автономен и да процъфти много повече в среда на сигурни връзки, с емоционална близост със значимите други, особено в моменти на трудности, в среда, в която има възможност за преживяването на кризи, точно чрез другите, защото ние сме социални същества по природа. Джон Боулби (психоаналитик формулирал Теорията за привързаността) описва съществуването на „ефективна зависимост“ и как способността да се обръщаш към други за емоционална подкрепа е всъщност признак на извор на сила, при това от раждането до смъртта, докато самотата или затварянето предполага по-често лични падения и неавтономност. Ето защо здравословната взаимозависимост се основава на взаимна грижа и подкрепа, защото нуждата от тях е изначална за всички. Двете неща – нуждата да ни обичат и това ние да даваме любов са две вплетени неща в зрялата връзка и разплитането им често води до болезнената спирала на разрив и дистанция. Изпадайки в порочния кръг на кой е пръв “кокошката или яйцето” ние забравяме да обичаме, оплакваме се, че нашите нужди са непосрещнати и за това ние не откликваме (не искаме или не можем – та нали ние сме страдащите). Окей това е така и е важно да бъде чуто, да го изразим и да се заявим, но затваряйки се по този начин дали няма да си затънем в нашия обичаен порочен кръг, оставяйки само в своята си нужда, без да опитаме да чуем болката на другия, да сме там за него и да дадем от себе си, въпреки че е трудно. Това само би довело до взаимен емоционален глад, а той от своя страна бавно и сигурно би отворил вратите на ада на връзката.
Накрая на деня, аз мога да погледна себе си и своята роля как аз те обичам, да си помисля за теб и твоята уникалност, защото никога няма да срещна някой, който да се доближава до твоята същност, както и бурята през която минаваме, е нашата буря, плод на твоята и моята уникалност и аз дълбоко вярвам, че това, което имам с теб, е повече от това, което нямам.
Зрялата връзка е плод на грижа, която е безкористна и е налична без очакване за обратна транзакция, няма мисли насочени към реципрочност в лицето на похвала, обожание, власт, парична облага или пък някакво сексуално удовлетворение. Да, понякога имаме нужда от тези неща, но когато се грижим безкористно, те не са ни в главата.
Зрялата връзка означава също да възприемем всички части на другия – в един оцелостен образ. Да някои неща не ни харесват у другия, определени реакции или отношение ни разочароват (да не говорим бездействия). И това може да съществува в цялост с всички хубави и приятни качества, да приемем и интегрираме партньора в един образ и да сме ОК.
Зряло общуване е когато присъства загриженост за добруването и развитието на другия, а не толкова да спечелим спора, битката и да сме по-силни, да получим признание и да си почешим егото.
Понякога да обичаме означава да сме честни със себе си и партньора, дори това да е в конфликт с желанията ни. “Да си падам по другия“ не е зряла любов, а слагане на розови очила и попадане в капана на заблудата. Да даваме и обичаме е начин да бъдем, начин да сме в света, да съществуваме. То е автентично и се основава на нашите принципи и ценности.
И все пак зрялата любов не означава само да даваш, тя се отплаща, ние се променяме, обогатяваме, израстваме, но това са следствия, те не са цел. Философията е по-скоро, че в живота има баланс и за да вземем е необходимо първо да дадем.
Както по-рано споменах, първото умение е това на себелюбов, защото ако то е добре развито и практикуваме себегрижа често, тогава и по-лесно бихме могли да открием и партньор, който умее да обича зряло и с времето да се привържем един към друг по-силно. В противен случай рискуваме да поддържаме връзка, при която каквото и да правим и колкото и да даваме, тази връзка ще си остане незряла връзка, ако партньорът ни няма капацитет да ни обича зряло.